В романа "Мъжете от Китай" авторката Максин Хонг Кингстън живописно описва традиционен ритуал, провеждан преди сватбите в селската общност на нейната майка. Дамите от селото канят една друга да чуят как невестата плаче, а самата тя, облечена в бяло, се намира зад завесите на леглото, пеейки и оплаквайки се. Този ритуал, известен като куге (плачеща песен), представлява бракосъчетание на емоции и социални взаимодействия, които дават възможност на жените да изразят неизразимото – например оплаквания към родителите си или протести срещу патриархалните конфуциански институции.

В романа "Мъжете от Китай" авторката Максин Хонг Кингстън живописно описва традиционен ритуал, провеждан преди сватбите в селската общност на нейната майка. Дамите от селото канят една друга да чуят как невестата плаче, а самата тя, облечена в бяло, се намира зад завесите на леглото, пеейки и оплаквайки се. Този ритуал, известен като куге (плачеща песен), представлява бракосъчетание на емоции и социални взаимодействия, които дават възможност на жените да изразят неизразимото – например оплаквания към родителите си или протести срещу патриархалните конфуциански институции.

Етнологът Фей-уен Лиу обяснява, че куге е позволявал на жените да споделят своите чувства и да разискват собствените си животи. В романа, майката на Кингстън оплаква как семейството ѝ я е задържало да работи у тях и е забавило брака ѝ, притеснявайки се също за възможността да се омъжи за неверен съпруг. Но не само невестата участва в ритуала. Според Кингстън, публиката също активно участва, предлагайки идеи за текстовете на песните и подчертавайки дългите оплаквания с удари на тенджери.

Лиу провежда полеви изследвания в провинция Хунан и установява, че ритуалите на куге там включват подобно сътрудничество между невестата и останалите, обикновено жени. Техните отговори, наречени "пейку" (да плачеш заедно) или "йику йипей" (един плаче, другият придружава), показват, че куге надхвърля простото оплакване. Този ритуал позволява на жените да разменят опит и емоции, трансформирайки куге в "телесен текст", с който всички участници могат да взаимодействат.

Лиу проучва две сестри, Сяо и Хуан, родени през 30-те години на XX век, които изпълняват песни като пейку. Интересно е, че Сяо не спира да пее дори когато Хуан започва да пее, а двата гласа остават в синхрон през цялото изпълнение. Диалогичният формат осигурява естетическите качества на куге и насърчава взаимната вдъхновеност. За успешна интерпретация е необходимо да се плаче, докато се слушат и включват изказванията на другата участничка в следващото оплакване.

В друга интеракция по време на пейку Хуан играе ролята на млада невеста, утешаваща по-възрастна леля, която се оплаква от липсата на синове. Текстовете в такива ситуации дават възможност на невестата да демонстрира познания за общностните норми и етикет. Лиу обяснява, че тези демонстрации са считани за образователни, тъй като принуждават невестата да развие уменията и мъдростта, необходими за справяне с реални трудности в живота.

Въпреки че ритуалът куге е практикуван в продължение на векове от различни етнически групи в южна и югозападна Китай, той е станал "почти загубен" през последните петдесет години. След възхода на комунизма в Китай традиции като куге били считани за примитивни и феодални и силно обезкуражавани. Някои хора дори отказвали да участват в ритуала на сватбите си, смятайки го за назадничав.

Песните на Сяо и Хуан предлагат "рядка и безценна" перспектива за един изчезващ свят. Включени в сватбения ритуал, плачещите песни дават форма на възприемането на възрастността от страна на селските жени и култивират социална мъдрост. Чрез тези трансформации невестата се подготвя да се изправи пред новия свят и всичките възможни житейски ситуации.

Пълния архив е на разположение на абонатите на Literans Плюс с всички предимства на цифровият достъп.